Незнам от къде да започна!От там,че Жаки вече стана достачно голяма и вече сме на градина или че майченството свърши и трябва да се работи.Да опиша как се чувствам когато оставям детето в градината,а то реве и вика "Мамооо,не икам ода дината"/Мамо,не искам да ходя на градината/или "Мамоо,нама оди абота,земи Аки"/Мамо,няма да ходиш на работа,вземи Жаки/,тогава ми се къса сърцето и ми се иска да си я хвана и да си я прибера при мен,но знам,че това е невъзможно-трябва да се работи.Предполагам,че всяка майка минава по този път и няма да съм нито първата,нито последната.За мен всяко оставяне сутрин е едно мъчение.Знам,че там е добре,защото съм я виждала без тя да разбере,че съм там колко е спокойна при другите децо,но това пусто реване сутрин и после като се забираме следобед са ми винаги пред очите.Само се моля по-бързо да свикне и аз да бъда спокойна и тя да ходи с желание.